Белите страници на Добруджа
Областен ученически конкурс на тема: „Войната – прекъснато време,мирът-промеждутък между две войни“
Категория „Историческо есе“
Първо място за Мартин Щърбанов, 10-А клас от УПГТП „Райко Цончев“ с ръководители Иванка Трифонова и Виолета Петрова.
ЖИВИ И МЪРТВИ ПРЕВЪРНАТИ В ПРАХ
БДИМЕ НАВЕКИ ЗА СВЕТИНЯТА БЪЛГАРСКА –
МНОГОСТРАДАЛНА ДОБРУДЖА
СВОБОДНА ОТ ТИРАНИЯ И МРАК!
Радостин Мирков
Десетки хиляди добруджанци по времето на Първата световна война са били отвлечени от румънските власти и откарани в лагери в Молдова. Това е една от най-жестоките и зловещи страници от историята не само на Добруджа, но и на България. Тя, за съжаление, обаче е и една от най-малко известните. Ако попитате някой българин, особено такъв, който не е свързан с Добруджа, той вероятно дори няма да е чувал, че подобно нещо се е случвало и то не в Средновековието, а през 20 век. С този малко известен факт се занимават краеведи и няколко изследователи, но независимо от това той остава незасегнат в учебниците по история и до днес.
Историческата рамка на събитията описва уредникът в отдел „Нова и най-нова история“ в Регионалния исторически музей в Добрич Цветан Сашев в своя статия, озаглавена „Проблема за „отвлечените добруджанци“ на дипломатическо ниво (3 декември 1917 – 3 март 1918)“. Тя е публикувана в специалното книжно издание по повод 105-та годишнина от освобождението на Добруджа. Ето какво споделя в статията си историкът Цветан Сашев: На 15 август 1916 г. Министерството на вътрешните работи на Кралство Румъния съставя „Инструкция за отвличане на чужденците и подозрителните личности“. Целта е чрез тези масови отвличания на най-будната част от населението на Добруджа да се наруши общественият живот на областта. Събитията се случват в навечерието на военния конфликт между България и Румъния, чието бойно поле е именно Добруджа. Никъде в учебниците и до днес не може да се прочете, че Румъния е всъщност първата държава през 20 век, която създава концентрационни лагери за граждански лица. Техният брой е 68 и се намират в окръг Яш в Молдова. Общият брой на отвлечените е около 30 000, но няма точни данни. Хората са отвличани от улиците, от домовете им, някои са излъгани да натоварят зърното си на каруци, за да го продадат по-изгодно на пристанищата в Румъния. Започването на войната през септември месец същата година увеличава още повече обхвата на интернираните. На 9 декември 1916 г. България изпраща до съюзническите и неутралните държави протестна нота срещу отвличанията. Такива ноти са изпратени и от други държави, чиито поданици попадат сред отвлечените.
Междувременно Първата световна война навлиза в решаващия си момент, когато Руската империя отслабва силите си и се започват преговори за мир. Българската държава обаче не забравя нито за миг отвлечените хора и продължава битката на дипломатическо ниво за тяхната съдба. На 28 декември 1917 г. във Фокшани е сключен договор за завръщането на отвлечените добруджанци по техните родни места и домове. В нея румънските власти пишат: „Румънското правителство позволява на намиращите се в Молдова бежанци и прогонени от окупирана Румъния да се завърнат по домовете си…“. В този договор България прави огромна отстъпка и в точка две е записано, че „настоящият договор не се отнася за мъже от 17 до 46 години. От последните обаче могат да се завърнат и ония, които вследствие на телесна слабост или болест не са годни за военна служба“. Това изискване не се е отнасяло до лекарите и духовните лица. Завръщащите се са можели да носят със себе си до 50 кг багаж.
Следващата стъпка в освобождаването на отвлечените българи е подписването на „Конвенция между България и Съветска Русия за размяна на гражданските пленници“. Това се случва на 11 февруари 1918 г. Така в началото на същата година румънските власти започват да освобождават задържаните добруджанци. Към месец април потокът намалява, а към юли-август напълно спира. Причината са събитията на фронта, които стават все по-тежки за България. „Румънската държава спира да се занимава с този толкова неудобен за нея въпрос“, пише в статията си Цветан Сашев. Така отвлечените добруджанци, които все още са в Молдова, остават да се справят сами със собствената си съдба. От плен се завръщат около 10 000 души, без да е ясно и до днес дали числото отговаря точно на истината.
Причината да напиша подробно историческите данни (които са ни известни) за десетките хиляди отвлечени добруджанци е, че те могат да бъдат прочетени на малко места и за тях липсват сведения не само в учебниците по история, но и в интернет.
За годините в лагерите в Молдова на отвлечените добруджанци, издевателствата, на които са подложени те и масовата смърт, която ги застига в чуждите земи, е посветена книгата на Радостин Мирков „Кървавата бразда на Добруджа“. От нея разбрах и аз, че подобно нещо изобщо се е случило и то в недалечното ни минало. Страниците на тази книга са пропити със страданията на нашите сънародници, на нашите прадядовци. Историите са разказани толкова истински, че те карат да настръхваш, докато ги четеш.
Редица наследници на отвлечените добруджанци за щастие решават, че тези мъченици не трябва да бъдат забравени от историята и се посвещават в разпространяването на събитията. С тази цел се появяват и редица паметници, сред които е и Мемориалният комплекс, изграден в село Житен, община Генерал Тошево.
Гено Генов е роден в село Житен, той е и сред дарителите, осъществили изграждането на паметника в селото, посветен на откараните през 1916 година негови жители. Целият компелкс, който се нарича „Мемориална градина – неовършания харман“, е изграден с дарителски средства. Името е избрано неслучайно. Хората са били откарани през месец август 1916 година, в най-усилното за селскостопанска работа Добруджа, когато се прибира житото. Хората са натоварени на каруци, заедно със зърното от полетата им и са били измамени, че на пристанищата в Румъния ще получат по-висока цена за стоката си. Всичко това разказва Гено Генов, потомък на един от откараните мъже. Той споделя, че не се знае точната бройка на откараните, смята се, че те са около 40 000 човека, от които в България се завръщат едва около 1/3. Гено Генов допълва и че жените и децата на откараните остават по домовете си, където трябва да се справят сами с останалата селскостопанска работа, за да посрещнат зимата. На плочите първоначално с изписани имената на откараните жители от село Житен. Във втория етап от изграждането на мемориалния комплекс са добавени още плочи с имената и на други населени места в Добруджа, от които са откарани техни жители. На първата плоча се намират и имената на 57 добричлии, които са разстреляни на случаен принцип от румънските власти в сградата на старата гара. Гено Генов разказва, че от някои от селата са откарани толкова много хора, че те буквално се обезлюдяват. Такова село е Алмалии, от които към лагерите от 1800 жители тръгват 1537. Голяма част от тях не се завръщат. Сред откараните са учители, свещеници, занаятчии, такива са били заповедите на румънските власти, а целта им е била Добруджа да се обезкърви, за да може по-лесно да се претопи. Част от мемориалната градина е и паметникът на добруджанската майка. Тя е загледана на североизток – посоката, в която е откаран нейния съпруг, а тя остава тук с голямата си челяд, за която се грижи сама. В ръката си държи сърп, защото отново тя е оставена да се грижи и за нивите.
„Ужасът на откарването започва преди 1 септември, когато е обявена войната между България и Румъния. За един месец през река Дунав са прекарани около 15 000 човека, 88 000 глави едър добитък, 306 000 глави дребен добитък, около 7 000 каруци със земеделска продукция и много семейства“, разказва Гено Генов.
„Тези хора не са герои, те не загиват с пушка в ръка, те са мъченици, жертва на историята, а впоследствие и забравени от нея“. Това казва за тях Гено Генов, чийто дядо е сред откараните. Може би ще се запитат много хора защо това е премълчавано толкова дълго време. След завръщането си оцелелите от лагерите в Молдова разказват историите си, но със страх и само на най-близките си хора, защото Добруджа след Първата световна война става част от Румъния. След 1944 г. по темата отново се мълчи – този път по идеологически причини, защото България не иска да нарушава отношенията си с Румъния. Според Гено Генов дори историци не знаят за тази история.
Паметни плочи за интернираните добруджанци вече са поставени в 26 населени места в региона. Голямата цел на местната инициатива е с помощта на Министерството на външните работи да се постави паметна плоча и в Молдова, където са били разположени концентрационните лагери, в които намират смъртта си хиляди българи.
Историята на отвлечените добруджанци е колкото страшна и тъжна, толкова и поучителна и то не по отношение на това какво се е случило с тях. Поуката се съдържа в продължението й оттогава, та до днешни дни и ни показва какво не трябва да правим – не трябва да забравяме, не трябва да се срамуваме, не трябва да се страхуваме, не трябва да служим на чужди интереси. В учебниците по история повече сме свикнали да четем за постиженията на нашата страна от времето на Симеон Велики например, когато тя се е разпростирала на три морета, за да се възпитава у нас чувството на гордост, признателност и патриотизъм. Страниците на историята обаче невинаги са героични, невинаги са повод за гордост, понякога думите по тях са изписани с кървави букви.
Историкът Радослав Симеонов казва: „Когато започнат да се месят политиката и идеологическата конюнктура в работата на историята се стига до такива парадокси. Много успешно режимът преди 10 ноември е замъглил и замаскирал съзнанието на българския гражданин, за да не знаем какво е това Добричка епопея и фактите около интернирането на хиляди българи в румънски лагери. За мен има значение нашата история, но когато някои хора искат да скрият историята, за да не накърнят националното чувство на руснаци, румънци или сърби, аз не мога да се съглася с това.“ Не трябва да се съгласяваме и ние.
Време е да раздухаме пепелта на забравата и да помним, говорим и предаваме наученото, за да не станем част от това, което наричаме престъпна незаинтересованост. „Дълг точно на Историята, ако тя наистина е наука, а не словесно изкуство, замъгляващо истината, е да обясни и най-мерзките и отвратителни деяния, за да се види, че зад тях стои определен тип политика, която не без роля и на странични сили, преследва най-често грандомански, антихуманни цели“, пише проф. д. и. н. Калчо Калчев в своя статия от 2019 г. във вестник „Балчишки телеграф“. Ние като съвременни хора трудно можем да си представим огромната трагедия и ужас за тези хора, които са принудени да напуснат домовете си, семействата си, невръстните си деца, за да преживеят години в първите в историята на човечеството концентрационни лагери. И до ден днешен ние оставаме длъжници на тези хора. Когато за първи път взех в ръцете си книгата на Радостин Мирков „Кървавата бразда на Добруджа“, не можех да повярвам, че подобни неща действително са се случвали. Наш дълг е да направим така, че загубата на хиляди животи на мирни хора да не е била напразна. Да говорим за тях, да почитаме паметта им и да настояваме всеки български учебник по история да отдели поне страница за този кървав период на нашата земя.
Можем да поставим едно цвете пред „Мемориалната градина – неовършаният харман“, да сведем глава и да се молим никога повече да няма войни, никога повече хора да не умират в концентрационни лагери. И да помним, защото народ без история е народ без бъдеще.