На моя дядо
Георги Георгиев Балабанов,
намушкан на моста на р. Черна вода

ОТКАРАНИТЕ

Мои деди-мъченици, дочувам тропот на коне, плач на жени и деца, в ония
страшни и паметни 15 и 16 август на 1916 г. Над родния ни край Добруджа, опозорена
и опустошена,с опразнени хамбари и обори екнат и се извиват писъци на дребни
дечица, прегърнали силно своите бащи за последно. Съпруги и любими падат на колене
и молитвено шептят: „Господи, нямат ли край мъките ни, защо, защо пак е тази тежка
орисия”.
Вдигам взор и виждам в далечината как потръпват от маранята оставените
неовършани хармани, как гарвани прелитат и кълват оскъдното зърно.
В центъра на всички селища обградени от войска проехтяват най-тъжните слова,
по-страшни от куршумите във войната. От всяко село да тръгнат в керван от 40 до 60
мъже с каруци натоварени с пшеница за Силистра – най-умните, най-интелигентните,
тези които движат живота и прогреса на селата – българи, турци, арменци. Някъде не са
пощадени жените и децата.
Злокобна заповед и колоната тръгва по пътя на вечното безсмъртие.
Извисява се тъжна песен и вместо бистри, текат кървави сълзи. Сълзи, които
няма да изсъхнат почти 100 години. И този път ще бъде за много от тях последен.
Затова от гърдите на всички се повдига тежка мъка, последен тъжен поглед, а след него
шлепове по Дунава, мизерия, мъки, нечуван геноцид.
Мои деди,
Прекланям се пред Вашето безсмъртие, оставили имената си на българския героичен
небосклон и показали на всички поколения, как трябва да се отстоява честа, все за нея –
милата ни и изстрадала България.
Каква сила са имали, каква воля, ония старци, чиито синове гниеха в землянките
на Молдова впрегнати вместо животни да влачат ралата, а жените – каруците със
снопи.
Мои деди,
Нека всичи, които спираме пред белите мраморни плочи и обелиски с вдълбаните в тях
Ваши имена и днес, и утре, и завинаги ще помним колко скъп е мирът и че той е
пареща и изгаряща болка, изписана с кръв от Вас.
Днес отправям тези думи, не за вражда между народите,а като тъжен словослов
и поука от историята. Защото той, Мирът е най-висшата добродетел в човешкото
съзнание.
Затова Ви възпявам, прекланям се винаги пред Вас свети, свети мъченици!

Георги Балабанов